Първи впечатления

И така, резервирахме, взели са ни и парите – готови сме да потегляме. Първата изненада дойде няколко дни преди нашето отпътуване – получих SMS със запитване, кога ще пристигнем във Festa хотел. Хубаво, хората се интересуват, за да са подготвили всичко. Но защо Феста? Не беше ли Private Studio нещо си? Реших да проверя и що да видя:

Картинката изглежда позната, но защо нашето се казва другояче? Каква мистерия има тук? Реших да се обадя по телефона и да изясня нещата, още повече, че и адреса се различаваше доста (вместо Княз Борис I № 148, този хотел се намира на Княз Борис I № 210 – разликата е огромна!). По телефона чух „другарка“, говореща на развален български – ще рече, рускиня. Имам много лоши възпоминания от подобни домакини в Трявна, но това е друга история.

Както и да е, тя ме успокои, че това е едно и също място, но не ми каза, защо имената се различават. Уговорихме си времето за пристигане и сякаш всичко беше наред. Но все пак бях на тръни – къде ли пак попаднахме и що е то Частно студио?

Най-накрая пристигнахме, като още от Бургас се обадихме, че вече сме наблизо. Криво-ляво успяхме да паркираме около хотела в надеждата, че по-късно ще успеем да преместим колата на по-добро място (напразни надежди). Предложиха ни да ползваме платен паркинг наблизо – ама не сме се договаряли така, я!

Когато влязох в хотела и отидох на рецепцията, установих, че трябва да чакам „моето лице за контакт“ – е, обадих се отново по телефона и започнах да чакам. Все пак се оказа, че ние сме в точно тази сграда… След 20-тина минути чакане, дойде някакъв руснак с извинението, че се забави, защото стаята все още не беше почистена (а за какъв дявол им трябваше тогава времето на нашето пристигане???). И ни поведе…

Явно, някои от големите хотели продават част от стаите им на частни лица… Насочихме се към някаква железна врата, която уж се отваря с карта. Истината е доста по-странна: можеш да влезеш без карта, но пък не можеш да излезеш без нея. А, ето го и студиото… Не е „идеално“ лошо:

Имаше и готварска печка, и електрическа кана и прибори от всякакъв вид. Но интересно, защо ли има и прахосмукачка, четка и парцал? Да не смятат, че аз ще чистя тук? Ами да, оказа се, че точно това смятат. През целия ни престой никой не дойде да почисти, да изхвърли боклука или поне да смени чаршафите и кърпите. Но, може би, така е в студио? Но аз не съм платила „бесни“ пари, за да дойда и да чистя тук, нали? Ако исках да чистя(!!!), щях да ида в някое бунгало, където никой не го е грижа, какво правя.

А докато чакахме „лицето за контакт“, изчетох разни неща, окачени по стените на хотела. Излизаше, че гостите на частните стаи трябвало да плащат за басейна и неговите екстри (шезлонг, чадър). Това изобщо не ми хареса и отново… се обадих по телефона. Оказа се, че това все пак не беше така – имахме карта за достъп до басейна. Дотук – добре. Започваме активно да почиваме, ура!

Плажа наистина беше добър и е буквално на две крачки. Е, имаше гостуващи водорасли, но как да има забраниш да пристъпват? Водата беше топла и чиста, както и доста плитко – направо си е кеф (като се абстрахираш от водораслите – те пък бяха от типа „трева“ – направо като трева – не са толкова ужасни).

Басейна

Разгледахме и басейна, а гледката от тераса беше просто великолепна:

Както се вижда, басейна е голям и шезлонги много. Какъв проблем би могло да има? Но, както се казва на руски: Не тут то было, в смисъл „Да, ама не“. Оказа се, че въпреки наличието на близо 80 шезлонга, задачата да си намериш място изобщо не е лесна. Ще речете, че хората не седят по цял ден на басейна. Да, така е, някои изобщо не се весват там, но хавлиите им пазят място. На рецепцията пише, че се забранява оставянето на хавлиите по шезлонгите за през нощта – е, те не ги оставят, но още преди да е отворен басейна сутринта хавлиите вече са там. Колко само сме хитри. Някой още в 7 часа сутринта оставя хавлията си, за да си запази място, но после изобщо не го е еня, дали ще отиде на басейна. Е, все пак, от време на време успявахме да си намерим място с голямо дебнене….

На плажа

Така, след закуска отивахме на плажа, който е „на една ръка разстояние“. Плажа беше чист, но хора много. Наистина много – никой не искаше да плаща за шезлонги и чадъри (които бяха по 8 лв.) – всичко живо се позиционираше на свободния пясък. И ние в това число:

Това тук беше редовното ни място – на две крачки от морето.

Някои дреболии

Дреболии са, наистина… На първата сутрин се събудихме без електричество. Първо, помислих, че в целия хотел няма ток – беше толкова тихо. Но, не, само при нас нямаше ток. Хайде пак да се обаждам… Вероятно, тези не бяха платили тока – „станала е някаква грешка с EVN“, но след час всичко вече беше наред.

Интернета беше много добър (може би защото рутъра беше в стаята – и слава Богу). Изведнъж, обаче, той изчезна – сигнал отличен, но интернет няма. Айде, пак да се обаждам. Трябвало да рестартирам рутъра – нещо му ставало от време на време. И този проблем оправихме. Всъщност, тъй като нета беше много добър, успях да довърша курса по Фотошоп и свърших куп други полезни неща.

Храна

Относно храната в Поморие не мога да се оплача – заведения бол и все добри (консултирах се с „чичко гугъл“). На мен лично ми хареса много едно от тях – там ходихме 2 пъти: „Халбите„. Намира се съвсем близо до крайбрежната алея, макар че от хотела трябваше да се поразходим малко.

Самото заведение е много уютно и храната е много вкусна, но най-голямо впечатление ми направи собственика – той имаше персонално отношение към клиентите – сякаш бяхме негови стари познайници. Още първия път, когато се наканихме да поръчаме, той направо ни предложи: „А какво ще кажете за свински джолан, който тъкмо излиза от пещта? Другите неща можете да опитате и друг път, а това нещо е приготвено точно сега.“ Мога да кажа, че джолана беше великолепен.

И накрая…

Престоят ни в Поморие беше доста добър. Оказа се, че стария град се намира доста далече. Ние решихме да изследваме това обстоятелство и се разходихме пеша – стигнахме и до музея на солта:

Разходихме се и из стария град и по крайбрежната алея – навъртяхме доста километри. И ни предстоеше следващото ни пътуване…

Тук, в Поморие, не съм правила много снимки, защото идеята за „пътеписи“ ми дойде във Велинград.